Вината на Лора е, че не иска да плаче. Лора (17) губи баща си. В родното й малко планинско село времето е спряло, а семейството и съселяните на младото момиче очакват от нея да се отдаде изцяло на дежурната скръб. Лора трябва да носи черно, да спре да слуша музика и да изпълнява безропотно множеството ритуали на траура. Вместо това, Лора иска да живее безметежно, непринудено и весело. Присъдата на общността обаче е друга - тя трябва да приеме ролята на сирак и жертва.